тишината

"Никой не те подготвя за тишината, която оставят децата, когато пораснат…Не за тишината на празната къща, а за онази, която се просмуква в сърцето…когато вече не те питат какво да правят,
когато вече не търсят съветите ти, когато започват да живеят… без теб. И ти, разбира се, се усмихваш.
Защото точно това си искала – да видиш как политат. Но вътре в теб… нещо се пречупва.
Да бъдеш майка на пораснали деца е различно.
Това е да сдържаш думите си, когато виждаш, че грешат. Да преглъщаш желанието да се обадиш, когато не отговарят. Да се учиш да обичаш, без да се намесваш. Да гледаш отдалеч, с ръце, които остават неподвижни, и със сърце, което трепери.
Понякога ти разказват нещо… но много често — не.
А ти се преструваш, че не боли. Но боли. Боли да не бъдеш част от всичко, както преди. Боли да виждаш, че вече не им си нужна… поне не така, както някога. И въпреки това си наблизо.
Приготвяш любимите им ястия, когато се прибират. Разглеждаш снимките от детството им.
Молиш се за тях всяка вечер, сякаш това е достатъчно, за да ги защити от света. Защото в дълбините на душата майката никога не спира да се грижи. Тя просто се учи да го прави от сянката.
От ъгъла. С молитва. И това е форма на любов, която никой не вижда… но върху нея се крепи всичко.
Моралът:
Да бъдеш майка на пораснало дете означава да приемеш, че вече не си център на неговия живот… но да продължаваш да обичаш така, сякаш все още си. Защото има любов, която никога не угасва — тя просто се учи да чака в тишината."