ЖИВИ

Зомбита… Живи мъртъвци… Хора без душа…

Всеки ден се срещам с тях. Всеки ден се вглеждам в техния празен поглед. Да, точната дума е „празен”. Няма я онази искрица, която да напомня, че са живи. Да, те са живи мъртъвци бездушни движещи се същества. Не мислят. Не чувстват. А дали някога преди са чувствали? Но защо сега са се превърнали в зомбита?

Животът е жесток! По-слабите, тези, които нямат силата да се изправят срещу него и да го победят, са смазани от тежката ръка на Негово Величество Живота! А в сегашния забързан свят слабите не живеят истински. Те просто съществуват. Те са зомбита! Тези хора са страшни! Плашат ме! Живите мъртъвци… Аз не съм от страхливите. Боря се със страховете си и ги побеждавам. Защото знам, че животът е борба за оцеляване. Искам да живея истински. И ще живея! Защото се боря с живота, със страховете си! Макар и невинаги да съм победител, знам, че един правдата ще възтържествува. Знам, че доброто ще победи!

Нищо ново не казвам. Истини, до болка познати. Но колко често сме с замисляли за това? За бездушните живи мъртъвци? За живота си? За това колко малко време сме на света?

Не можем да се научим да ценим времето… Все бързаме… Да не закъснеем за работа. За училище. За университета. За среща... И не усещаме кога е минало времето. Живеем на бързи обороти. А когато се приберем вкъщи, сме твърде уморени. Уморени сме за семейството си. Уморени сме да поговорим с любимия си човек. Да му кажем дори и едно „Обичам те!” Уморени сме да прочетем отдавна неразгръщаната книга на нощното шкафче. Уморени сме от живота, който живеем. А ние сами редим пъзела на живота си! Сами избираме пътя, по който ще поемем. Сами се превръщаме в живи мъртъвци! Защото спираме да се радваме на живота. Дори не забелязваме часовника, отмерващ загубеното ни време. А времето е толкова ценно. Вперили поглед в сивото си ежедневие, не виждаме колко пъстър всъщност е светът.

Намръщени и озлобени вървим сред тълпа от хора без душа. За тях светът е безразличен. Сив. Мрачен. Дали изобщо някога са живели? Ще живеят ли някога отново? Истински? Радвайки се на живота? Мечтаейки? А дали изобщо мечтаят? В сегашния забързан свят мечтите са нещо забравено. Заровено дълбоко в съзнанието ни. Забързани за някъде забравяме мечтите си на нощното шкафче при книгата. А понякога, освободили се от част от отговорностите си, мечтаем. За повечето от нас мечтите са химера. Нали трябва да се стремим към мечтите си? Защо тогава в реалния свят сме токова далеч от тях? Защото ни е страх. Защото не знаем как. Защото не сме достатъчно смели и силни.

Трябва да се преборим със страховете си! За да не се превърнем в зомбита. Трябва да се радваме на живота! За да можем да го оценим. Да ценим всеки един миг с любимите си хора. Защото те са безценни. Да мечтаем истински – като децата. Да се учим от тях. Да погледнем света през техните очи. Да даряваме усмивки! Тогава ще успеем да живеем така, както искаме! Истински! Дали? Може би… Да!