Тъжната част от душата

- Какво ново? - каза Болката, бръкнала небрежно с ръце в джобовете си.

- Ми...какво, та какво - нищо, чуваш ли, нищо ново. - отвърна ядосана Злобата.
- Какво ви е прихванало толкова рано? - нацупи се изпод завивките Мързела - Може ли да ме оставите да се наспя?! Ама че нахалство...
Болката и Злобата се спогледаха и се засмяха зловещо. Към тях полетя една възглавница. Мързелът стана и си направи кафе, а после седна пред телевизора и опъна дългите си нозе на една табуретка.
Тогава в стаята влезе Достойнството. Жалко подобие на нещо - подути очи, чадърчета от коктейли зад ушите и разкъсани дрехи, изцапани с кал и кръв.
- Смърдиш! - обади се Злобата
- Къде скита цяла нощ? - попита Болката

- И откъде събираш сили да продължаваш да съществуваш? Аз на твое място, щях да съм си теглил ножа.
Раздърпаното Достойнство се подпря на касата на врата и ги изгледа жално.
- Браво!- вметна Злобата. Ако ще цивриш, връщай се, откъдето идваш. И си вземи душ!
- Вие, вие, не знаете...беше така ужасно и обидно...- започна да хълца Достойнството.
- Кое? - полюбопитства Болката, която се чувстваше най-старша в йерархията. Все пак първа се засели в тази запустяла и сива душа. Беше убедена, че има право да контролира всичко тук и да настоява за обяснение от мрънкащото и пияно Достойнство.
- Тя се влюби, момчета. Вие спите нощем,а аз обикалям кръчмите с нея и зная. Тя се влюби.

- Някой май ще стане скоро господар тук.- потърка доволно длани Болката.
- Не разбираш... - Достойнството разтвори ризата си и отвътре надникна грозна рана. Тя се влюби, казвах и се помоли за обич, а той я застреля. Аз се хвърлих на пътя на куршума, но той мина през мен и уби Любовта. От мъка по сестра си се спомина и Надеждата.
Злобата плесна с ръце:
- Някой ще има нужда от мен. Ах, сега чудничко ще си го върнем на престъпника. Ах, моето момиче, най-сетне ще порастне. Ура!
Мързелът беше задрамял на стола и сега се стресна от вика на Злобата:
- Ама си глупав. Този ентусиазъм ще ти струва скъпо, помни ми думата. Тя няма да има нужда от теб, нито от теб, а най-малко от теб. - Той ги посочи един по един лаконично с пръст. - Помнете ми думата, тя сега ще се отчае и по цял ден няма да прави нищо.
- Гледай си работата! - сопна се Злобата
- Нямам. - усмихна се Мързелът
Тогава на вратата се позвъни. Тримата се спогледаха изненадано. Кой ли ще иска да живее в тази част на квартала, в тази мизерна душа. Но позвъняването се повтори. Болката отвори вратата и в стаята влезе едно малко, слънчево момиченце. Мързелът, пъргаво свали краката от табуретката си, раменете на Болката хлетнаха навътре, Злобата весело се усмихна, а Достойнството засия някак по-чисто. Момиченцето свали шапката си и ги целуна по бузите, после се засмя:
- Можете ли да говорите?
- Можем. - казаха в един глас те
Момиченцето ги погледна засмяно:
- Много сте готини. А ви описват като жалки и окаяни състояния, заселили тази душа. Аз съм сираче, вчера са убили майка ми.
- Искаш да кажеш, че си дете на Любовта? - попита Достойнството
- Точно така.
- Не знаех, че е раждала..- зачуди се Болката
- Ама вие, наистина сте готини. Е, изпратиха ме да живея с вас. Идвам от квартала от другата страна на канала. Призракът на мама ме доведе тук. Каза, че ще се грижите за мен и ще ме пазите, докато порасна и не заема нейното място, а и така нямало да вършите глупости.
Болката, Мързелът,Достойнството и Злобата наведоха глави. Като най-дълго стоял тук, Болката се опита да вземе властта в ръце:
- Слушай малката, не те знам коя си и не те искам в дома си. Що за наглост, само. Не си добре дошла тук. А и никак не сме сигурни, че си истинска дъщеря на Любовта. А дори и да си - мястото ти не е тук, тук не е за деца. Кварталът е опасен за обикновените сополанковци, па какво остава за принцеса.
Тя се замя и им прати въздушна целувка:

- Мама каза, че само тук ще се запазя чиста. В двореца стават разни интриги. При вас е хубаво, малко мизерно, но все пак хубаво. Ще се скрия при вас, докато порасна. Не се сърдете толкова, след няколко години ще се върна на мястото на майка си и тогава ще се погрижа и този квартал да стане по-светъл и безопасен.
- На мен и така си ми харесва..-промърмори Злобата- Ела! Ще ти покажа твоята стая.



автор:
amrita
Fifona Fifona

От тяхно име

Да поеме по свой път. Но дали това, че и се удава, е причина да желае да я изучава? Художествената гимнастика също и се е удавала, но тя се отказала сама от нея, защото в ценностите на семейството на почит е била математиката. Затова ТЯ е решила, че е редно да се откаже от маловажното и да се съсредоточи върху нещо сериозно. Така правят всички в семейството. Никой от родителите и обаче не е искал от нея това. Когато е решила да се откаже от спорта, те са били изненадани, но решили да не се месят. ТЯ неосъзнато е взела решението за себе си „от тяхно име“ – т.е. чрез своите представи за това, как мислят те. И всъщност така е било винаги досега. Но в един момент нещо в нея започва да надига глас, започва да задава въпроси, на които я кара да търси отговори. Отговорите не могат да стигнат до съзнанието така лесно, защото нейната истинска личност е все още затисната някъде в несъзнаваното. Разбира се, веднъж пробудила се, тя не дава покой и нейният начин да напомня за себе си засега са невротичните симптоми.

Търсените отговори се се появили. Какво ще стане нататък, ще видим, но тя вече е чула себе си, което е първата стъпка към откриването на собствената идентичност.

Забавлявай се, докато отслабваш със Зумба!

Звучи латиноамериканска музика, на която не може да се устои. Всички са се разгорещили и запотили, движат се като едно цяло, поклащат се и се завъртат в ритъм. Това не се случва само на някой южен остров, това е ритъмът на Зумба – фитнес-танц, който грандиозно покорява света със завиден ентусиазъм.
Всичко започва през 90-те години в Колумбия. Танцьорът и хореограф Алберто Перез – „Бето” става треньор по аеробика. Той загърбва традиционната музика и съчетава упражненията и гимнастиката с музиката, която е най-близка до сърцето му – салса и меренге. И успехите не закъсняват. Тренировките му привличат множество хора. Перез осъзнава, че е направил откритие – съчетал е аеробиката с жизнените латино танци. Перез се премества по-късно в Америка и оттук започва триумфа на Зумба. В момента Зумба се преподава в 75 страни в света от над 20,000 инструктори.
Зумба се базира на простия принцип: Забавлявай се, докато отслабваш. Няма сложни движения, които да се заучават в детайли и не ви е нужда координация както при обикновената аеробика. Не е нужно да си търсите и партньор за танци. И най-важното е музиката. Тя е толкова поглъщаща, че нямате усещането, че тренирате. Все едно сте на купон или в клуб, не е нужно да мислите за стъпките, просто се оставете на ритъма да ви води. Това е страхотен начин да се поддържате в добра физическа форма, който същевременно ви зарежда с настроение. На Зумба просто не може да се устои.

Голям празник за малки и големи

Често влизам в някоя роля

Често влизам в някоя роля, правя се на това, което мисля, че ще ми помогне да се впиша в някоя среда.....което ще ми помогне да бъда приета и харесвана।И защо по дяволите?Защо трябва да съм друга, за да съм приета?Може би защото живеем в такъв свят, в такова общество, в което различните, тези, които носят нов заряд са приемани за нещо странно.
Ролите са много, актрисата една.Рядко допускам хора близо до мен, наистина близо, интимно.Малцина са хората, които наистина ме познават, заради всички тези игри, постановки, стени, с които се обгръщам всеки
Уморих се да играя, а и не мисля,

че съм особено добра актриса.Аз съм аз - не съм идеална и не искам да бъда.Свалих маската си, загърбих ролите и вече останах само аз на сцената...Тези роли може би отразяват някаква малка частица от мен, но не дават цялостна представа.Не съм толкова самоуверена, колко в ролята, която играя когато се наложи.Не съм смела, напротив страх ме е от това да не остана неразбрана, отхвърлена, предадена.Но се боря със страховете си, боря се с всички роли, които животът ни принуждава да играем.Това си е доза лицемерие - като например усмивката към човек, който не харесваш, но приемаш, че така се прави, че така е редно....или поздрава към съсед, който срещаш за пръв път във входа си, или учтивостта, с която се обръщаш към държавните чиновнички, които се държат все едно си им изял закуската.Всичко това са роли, които обществото налага да се носят, както и роли, които сами играем, за да не бъдем наранени, предадени, отритнати.

от Име: Венета

Усмивката

Не е тайна, че хората, които гледат на живота от черната му страна, живеят по-кратко. И обратното – оптимистите по-лесно преживяват стреса, живеят повече и по-лесно. Според лекарите и психолозите с една усмивка можете да убиете не два, а цяло стадо зайци! ЗдравословноУчените са доказали, че устните са свързани с един от енергийните центрове на тялото. В източните общества смятат, че той отговаря за социалната адаптация, общуването, успеха. Увисналите надолу ъгълчета на устните блокират този център и човек не може да се справи с живота. Усмивката от своя страна може да бъде използвана вместо болкоуспокояващо. Истинската радост помага за производството на ендорфин в организма – хормона на щастието, и предпазва от образуването на хормоните на стреса, които засилват болката. Затова в много западни клиники успешно използват смехотерапията за лечение. Когато човек се разсмее, животът не изглежда толкова страшен, а проблемите – толкова неразрешими. Важното е да се посмеете от душа. И накрая – усмивката съхранява младостта и красотата, което се отразява върху лицето ни. Когато се намръщите, напрягате 43 мускула, а когато се усмихвате – само 17. Защита и нападениеКой не е срещал по пътя си хора, които дават всичко, за да ни извадят от равновесие и да ни докарат до истерия? Когато пред вас се изправи такъв индивид, просто му се усмихнете. Колкото по-широка е дъгата на усмивката ви, толкова по-неуверен ще се почувства събеседникът ви. Обяснението е просто. Също както и животните, на подсъзнателно ниво ние приемаме оголените зъби като заплаха. Ето защо усмихващият се човек изглежда силен и уверен. За щастие усмивката може да бъде и спасителен пояс. Усмихвайки се, вие можете да окуражите неуверения, комплексиран човек, стоящ срещу вас. Не е добре да се усмихвате, когато...Сте сгафили сериозно, обидили сте някого и сте виновни. В такъв случай е по-добре да сте сериозни и да изключите “виновната” усмивка от арсенала си. Нищо не дразни обидения човек така, както глуповатото подсмихване. Избягвайте да се усмихвате и на шефа си, за да не си помисли той, че нещо не е наред с умствените ви способности или пък че му се подмазвате. Е, ако той се пошегува с вас, то тогава можете и вие да се посмеете, но с мярка. В никакъв случай не отговаряйте с усмивка на двусмислените намеци на малко познат човек. Той може да приеме усмивката ви като покана или поощрение. И, разбира се, не се усмихвайте, ако ще демонстрирате пожълтели зъби с лош вид – по-добре идете на зъболекар!

Истински хляб

Тези дни съм ужасно горда със себе си, защото си правя собствен хляб. При това не с питомна мая от магазина, а с натурална, която сама си налових и отглеждам в една кутия.
Наричат го sourdough bread или pain au levain – това е хлябът, който хората са яли, когато още не е имало магазин, в който да си купиш мая. Вкусът му е леко кисел, тъй като за разлика от обикновената мая тази съдържа не само гъбички, а и бактерии лактобацилус. От тях тестото втасва много бавно, като ферментира и развива вкуса си, освен че е и по-полезно за здравето.
За пръв път четох за него преди няколко години в една книга от кулинарния редактор на Vogue Джефри Стайнгартън. Той описваше опитите си да направи такъв хляб – беше си поръчал специално неизбелено с химикали брашно от производител, следваше супер сложни правила за завъждането на закваската и накрая май така и не му се получи достатъчно добър резултат. Още оттогава реших, че някой ден ще пробвам.
Когато се нанесохме в този апартамент, открихме останки от петкилограмов пакет брашно, което не бяхме сигурни, че още е годно за нещо, така че реших да го изразходвам в експерименти.
И най-неочаквано хлябът ми се получи супер лесно. Ето как:
В стъклен или пластмасов съд с не твърде плътен капак се слага чаша вода и чаша брашно, разбърква се с нещо неметално. Там трябва да се улови „дивата“ мая, тоест да се настанят трайно и в симбиоза два различни вида микроорганизми – гъбички и бактерии. Че това е станало, се разбира по мехурчетата, които почват да се образуват. За да им е добре на живинките вътре, на всеки 24 часа се хранят, като около половината съдържание се изхвърля и се добавя половин чаша ново брашно и половин чаша хладка вода. На третия ден моята закваска изглеждаше така:
После за два-три дни бях забравила да се грижа за нея и често казано мислех, че ще трябва да се хвърля. Но се оказа, че тези буби е много по-трудно да ги умориш, отколкото да ги поддържаш живи. За да се активизират, когато са се поумърлушили и не изглеждат достатъчно запенени, просто се хранят по описания начин на час-два. След няколко такива блиц нахранвания, закваската изглежда почти като купена мая, разтворена с брашно, вода и захар, за да шупне преди ползване.
Рецептата е проста – 1 чаша от закваската, 2 чаши брашно и половин до цяла чаша хладка вода според вида брашно, понеже някои поемат повече вода от други. Разбира се щипка сол, лъжица-две зехтин и импровизации от рода на счукано ленено семе, овесени ядки, тиквени или слънчогледови семки, накълцани маслини или каквото друго измисли човек. Навсякъде пише да се меси около 10-15 минути, аз меся 20, защото не съм особено корава женщина и имам чувството, че с по-малко не ми се получава добре. Месенето обработва глутена в брашното и прави тестото пластично, така че да може да задържа въздуха, който се отделя при метаболизма на животините в маята. Омесено е достатъчно, когато сплескано и разтеглено топче тесто става съвсем тънко, почти прозрачно, преди да се скъса. Трябва и да ви остане малко от закваската, към която просто се прибавя брашно и вода и скоро ще е готова за следващия път. Ако няма да я ползвате в близките дни, най-добре я пъхнете в хладилника, където може да я храните само веднъж седмично.
И така, омесеното тесто втасва поне 3-4 часа, може да се остави дори за през нощта, но не го правете, ако не ви се става рано, защото може да превтаса – тоест на гадинките да им се свърши храната и маята да започне да „заспива“। След като си удвои обема, се смачква и се меси малко пак, оформя се и се намества във форма или върху хартия за печене. После му трябват нови час-два да се надгне и оттам – във фурната. Все още експериментирам с изпичането, но засега съм на вариант поставяне в незагрята фурна и включване на 175 градуса, така има време да „довтаса“ хубаво преди да образува кора. След като достигне тази температура, усилвам още малко и пека общо от пъхането във фурната около 40-50 минути. Хлябът е готов, когато при почукване по долната кора се обажда на кухо

Василена Доткова

Те направиха сами!

На разходка

нашата гатанка

Правя ,забележка.
Сладко се усмихва насреща.
Хайде да прибираме,сега!
Гледа и се мае ,иска само да играе.
Но ,домашните старално пише без проблем.
В училище внимава ,иска всичко да узнае.
И помата тогова ,
Когато на интересна игра е обърнато всичко сега.
Що е то?

детето ,ученик.