Да готвим у дома

    Обичам да ям вкусна храна, приготвена от мен. Още повече обичам да готвя за близките (или далечни) хора - доставя ми радост. Обичам да експериментирам в кухнята, но за целта трябва да разполагам с време и вдъхновение. Готвя с размах, обичам да си измислям, дори да използвам базовите съставки, винаги променям нещо. 

    Свежа и вкусна витаминозна салата с пресен спанак.

    Пътешествие“ до Франция. Киш със спанак и сирене , основата му  приготвих с маслено с тесто, плънката, тя носи истинската наслада,  наблегнах на сирената. За цвят добавих спанак. 

    У дома често ги хапваме изпечени във фурната  ,любимите ни сладки картофи с  риган и наденица. ❤ Рецептата е повече от семпла. Сладките картофи обикновено запазват специфичния си вкус и меката си текстура. 

    Те са мечта от разбит белтък в море от кремообразен ванилов сос. Тази парижка рецепта за Île flottante изглежда е била забравена донякъде. 

В нейното лице – надявам се – видях пример на човешка и професионална всеотдайност, които в днешно време изглеждат архаични, дори малко смешни, но толкова мили и трогателни.

Болничната легло бе оправено  „По законите на изкуството“,  с  голяма доза притеснение, че близките и не са и донесли гребен за да изглежда добре за прегледа.

Със спомени от миналото, които трябва да ни напомня за задълженията ни в настоящето и за предизвикателствата на бъдещето... , с голямо огорчение, че нещата не са както трябва. Иначе, казва, днешните колежки са страхотни професионалисти, но някак си трудни за общуване - има го медицинското, няма го милосърдното.

Животът й е повод за размисъл за достойнство, за съдържанието на толкова малко уважавани днес понятия като чест, дълг, преданост, любов, спомени за несломимото им желание да бъдат полезни до последния миг на живота си. Един топъл полъх на човечност и преданост към идеите на тяхната младост, на целия им живот. Спомени  за  дейности, за несломимото  желание да бъдат полезни до последния миг на живота си.

Среща със колежка, която я прозна по усмивката, спомени за неща, останали в кориците на историята, откраднат час под сянката на отминали събития, останали в кориците на историята ,шарени моменти като във всяка младост и времето за малко изглади дълбаката ветрилото около осемдисет и осем годишните тъжни очи.

Срам, гняв, страх ... и родителското прегаряне

Срам, гняв, страх ... и родителското прегаряне



„Обувайте си веднага обувките, няма да повтарям!“ Съскам на петгодишното си момиче, докато се опитвам да нахлузя зимния гащеризон на тригодишната ѝ сестра, която се гърчи и крещи. Усещам пулса си да се ускорява, а гласът ми затреперва. Виждам как гневът се втурва към мен, като експресен влак, и не мога да направя нищо! Когато по-голямата започва да се обяснява за това, че балеринки могат да се носят и през януари, а по-малката се изпишква в току-що изпраната грейка, се случи това: ударих шкафа с ръка и изкрещях: "Стига!".


Станах майката, която никога не съм искала да бъда


Преди бях доста уравновесен човек. Никога не съм повишавала тон. Откакто имам деца, знам колко силно мога да се ядосвам. По ирония на съдбата хората, които обичам най-много, често вадят моите сенки, които не познавах и които яростно се опитвам да скрия. Всеки ден виждам в социалните мрежи и в блоговете на майки как да го направя правилно: Как да отгледаме децата си „ориентирани към нуждите“, търпеливо и внимателно. Такава майка искам да бъда! Вместо това станах майката, която никога не съм искала да съм. Аз съм от тези майки, които крещят на детето си и ги принуждават да се облекат, да си измият зъбите или да останат в леглото с безброй заплахи Дори когато ѝ крещя или я притискам в столчето ѝ, презирам себе си за това. Не се разпознавам и ме е срам. За съжаление срамът не ме предпазва от следващото избухване. Той просто ни пречи на нас, майките, да говорим за негативните си чувства към нашите любими деца. Гневът и агресията са чувства, които и без това трудно си позволяваме. Особено в детската стая. Мъжете го изживяват на пътя или на футболния стадион. Ние, жените, сме смятани за истерични, когато не контролираме емоциите си. Още по-малко се вписва в картинката една разярена майка.





Митът за вечно търпеливата майка е толкова свещен, че дори не искаме да си признаем, че не можем да го оправдаем. Сама с децата, откачам


Едва ли някой някога ме е виждал в моя „режим на зомби майка“. Дори бащата на децата ми. През целия ден трупам гняв и яд в себе си. За сърдитата касиерка, шефа в лошо настроение, централната градска зона, пълна с паркирани коли. Но се научих да се контролирам.




И тогава оставам сама с децата си и полудявам. Защо? Отговорът е толкова прост, колкото и опустошителен: Защото мога да го направя тук. Зад затворените врати гневното чудовище в мен си проправя път навън. То се е научило да се сдържа в света на възрастните толкова добре! Постоянно го подхранвам с малки провокации и накрая дъщерите ми могат с едно малко „бау“, да го събудят. Единственото нещо, което ги предпазва от нещо по-страшно, е моята безусловна любов. Това е техният естествен щит. Умен ход, еволюция. Какво причинява гневът ми на моите деца?



По-лошото от срама в мен, е страхът какво мога да направя на децата си. Какви хора правя от вас, ако ви показвам да се справяте по този начин с конфликтите?! Сърцето ми се разбива, когато повдигнат огледалото към мен по време на игра на майка-дете, за да видя крещящата ядосана майка.



И тогава срещнах приятелка, която ми се довери за „чудовището“, в което понякога се превръща, когато децата й я подлудяват. Аз не съм сама. Какво облекчение. Добре е да се извините



Разбира се, това не означава, че е правилно. Работя всеки ден, за да съм по-добра. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да разбера откъде идва този гняв в мен. И ако това се случи, след това говоря открито с децата си за тези негативни чувства и как понякога те могат да те завладеят. Те знаят, че мама не е безпогрешна и най-важното е, че е добре да се извините. * Авторката на тази статия е майка на две дъщери, която редовно избухва. Гневните майки са презрени – най-вече от самите себе си. 34-годишната жена смята, че е време да оставим гневното чудовище в нас да бъде чуто. Тази статия е публикувана за пръв път в   BRIGITTE.de





Материалът е преведен от Елица Диамандиева