неделя, 21 януари 2018 г.

Тишината



"Днес ще пиша за тишината.
Тишината, която струи от очите на хората, които са заседнали някъде между разрухата и мечтите си. Тишина, която заема другата половина на леглото и дърпа завивката, защото вечер е наистина твърде студено, особено когато си оставил сърцето си на течение. Тишина, която запълва раздърпаните завеси на спалнята, тишина, която крещи повече от всеки вик.
Защото в днешно време на никой не му се слуша. Всички са твърде заети да не вярват на думи, заети са да нямат време за важните неща, заети са да не обичат. Търсачи на щастие, които се крият зад фалшиви усмивки, крият се зад скъпи телефони и маркови дрехи. Усмихват се, защото е модерно да си позитивен. Но болката се превърна в клише. Сляп парадокс. Без тапа за отпушване. Засяда ти в гърлото и не намираш тирбушон, защото отдавна не продават такива.
Тишината е наистина толкова крещяща, че дори не се налага да увеличаваш звука. Виждам всеки ден такива хора – стоящи мълчаливо на някоя пейка, съзързеват в някоя далечна точка. Точка, която ги връща на местата, където са били щастливи. Време, в което някой ги е обичал и са се чувствали ценени. Имали са вяра в себе си, вероятно. Имало е глътка живец у тях, глътка, която е хидратирала душата им. Тази тишина говори. Говори толкова силно, че днес тези чувства са просто някаква сянка от минало свършено щастие. Щастие, което копнее да изпита поне още веднъж. Защото подкрепата е наистина важна. И не, наивните клишета „Стегни се”, „Всичко ще се оправи” хич не помагат.
Когато очите, устата и душата на човек мълчат, тези думи не помагат. Знаеш ли кое помага – понякога стига и една прегръдка. Без думи. Без празни обещания. Без заучени фрази. Без мръсни игри. Достатъчно силна прегръдка. Стига да покажеш, че доверието вече не е забравена класика в някоя стара библиотека, че все още има някой, който може да чуе какво се крие зад мълчанието ти. Някой, който ще дойде и няма да си тръгне. Ще дава без да иска наем на чувства.
Това стига. Днес пиша за тишината, която се разхожда в хората като неканена гостенка.
Днес пиша за тишината, защото за друго не ми достигат думи. А може би и чувства.
Говори, когато можеш, когато трябва – замълчи.


Роланда Стефанов

Няма коментари:

Публикуване на коментар