неделя, 12 юли 2015 г.

ЗАЩО ОТКАЗАХ ДА БЪДА ПРИНЦЕСА?



Разбрах, че няма да бъда принцеса в момента, в който се качих на първите си тринайсетсантиметрови токчета – и станах твърде висока за представите на оценяващите… Разбрах, че колкото по-изправена стоя, и колкото по-високо си държа главата, в опитите си да се докарам до всеобщата летва, толкова повече короните, които се налага да нося – всяка според сезона, ще ми се изхлузват… Или ще ги губя някъде зад себе си, защото силен вятър ми развява косата, или бързам нанякъде, или… все нещо.

А статичните положения на принцеса под корона са в тотален разрив с ритъма на сърцето ми.

Разбрах, че да бъдеш принцеса е масово мероприятие, в което участничките са горе-долу еднакви – момичета отвсякъде, всякакви, обединени от идеята да бъдат нечия единствена повелителка – на сърце или друго. Специалистки по кастингите, носят почти еднакви дрехи – мода „скъпи“; ходят на еднакви места – за да видят, или да бъдат видяни; имат еднакъв вкус – неопределено лъскав, и всички до една са достойни – пред огледала, фотоапарати, витрини и очи. Днешните принцеси…

Осъзнала че масовите мероприятия, и масовите възгледи нито ми стоят добре, нито мога да преглъщам сутрин с кафето си, малко по малко започнах да се отказвам.

Някак си недооцених желанието на кандидатите да ми държат ръката, и отказах безумно количество пръстени. Или не ми ставаха, или, не дай си боже, ги губех, заедно с телефони, адреси, обещания и покани. Какво нехайство, нали?!

И така, рискувайки да бъда обвинена в лошо възпитание и тотална липса на вкус (или ум в главата), обрекох ръцете си на това да бъдат празни… Oткъм подареното.

Изсмях се на опитите да бъда затворена с ключове зад широки порти и да се движа сред изписани колони, под изрисувани ръчно тавани. Просто така – вместо дворци, сменях квартири, и вместо в имения, се прибирах… вкъщи. Така си спечелих негодувание и презрение от страна на… всеки който нямаше какво повече да ми предложи.

Много таксита ме подминаха, защото вече бяха заети да закарат принцесите на дневен ред до… дневния им ред. Вървях пеша – защото знам пътя, и защото мога.

Слизах много пъти от високите си токчета и продължавах сама, обричайки се на нещо, което не мога да обясня – да бъда не просто нечия – нечия принцеса, нечия сега, нечия на вечеря, нечия след вечеря, нечия за година, нечия до сутринта или на сутринта.

И колкото по-категорично отказвах да бъда принцеса, толкова повече въпроси се трупаха около мен.

Чия съм?

Спечелих си и много презрителни погледи в лицето и зад гърба, питащи защо все пак дрехите ми стоят добре? Защо все едно вървя като по подиум, откъдето и да минавам? Защо все пак се обръщат и след мен – НЕпринцесата?!…Какво нахалство!

С кое право, аз, никому непринадлежащата, си позволявам да изглеждам и да се чувствам добре в кожата си?

Аз – отказалата да бъда принцеса за определен период или под определена диктовка, все пак да бъда наравно с останалите, камо ли да ги превъзхождам? Да им отнемам погледите и вниманието?! Както казах – какво нахалство!

Как смеем аз и тези като мен?! Защото съм убедена, че не съм последната отказала се да бъда принцеса…

Поисках друго – да ставам преди всички останали, за да имам време да се гримирам и да стигна навреме до работа. Да работя на две места, за да си позволя собствено пространство. Да мълча и да се примирявам с неудобствата, за да ми е удобно да говоря, когато имам възражения. Да не спя до обяд, и все пак да сънувам мечтите си, а като се събудя – да ги преследвам…

Въобще – избрах си трудния начин да бъда такава, каквато дори и на принцесите понякога им се иска – истинска.


Не ме разбирайте погрешно – отказах се от социалния статус „принцеса“, но в кръвта си оставам такава. Красива съм в едни единствени очи, които умеят да ме поглъщат. Които не се страхуват да ме укоряват за грешките ми, и не се стараят да ме издигат, когато има публика…

За тези, които трудно ме преглъщат такава, съм като киселото грозде – не ме ли стигнат – съм най-малкото „горчива“!

Избрах да обичам на чисто. Да имам да давам повече любов, дори и да ми я върнат. Да няма отплата и благодарност – вместо тях – искреност. В замяна на обичта да очаквам само обич – не грижа, а загриженост. Избрах жеста на мястото на подаръка. Научих за истински ценното, преди да погледна етикета с цената.

Пожелах си да бъда обичана по сърце и със сърце – като в приказка, по онези невидими клетви, които не се сключват с ключове, пръстени и договори, а се обещават – пак по любов. Пак по сърце.

Така да остана на себе си – единствена за някой, за когото нямам цена и стойност, а просто съм негова – родена за него, дори и да не съм принцеса!


Текст: Ева Колева

Няма коментари:

Публикуване на коментар