сряда, 6 януари 2010 г.

НАИСТИНА ЛИ Е ЩАСТЛИВО "ЩАСТЛИВОТО НИ ДЕТСТВО"?


НАИСТИНА ЛИ Е ЩАСТЛИВО "ЩАСТЛИВОТО НИ ДЕТСТВО"?

“Дайте ни най-добрите майки, и ние ще станем най-добрите хора”
Жан Паул

“От хилядите оръжия, като изкуство, наука и опит, с които ние, възрастните, разполагаме, детето не притежава нито едно. То няма нищо друго, освен мъничкото си, незащитено, оголено сърце, което ние с лекота можем както да облагородим, така и да унищожим.”
Франц Хорн

Всяко съвремие, всеки настоящ миг във всяка лична съдба се бои от бъдещето и идеализира миналото. Казаното е валидно за цели нации и поколения, които носталгично копнеят по добрите стари времена, но в случая това е безразлично, в случая нас ни интересува конкретният човек - не и абстрактното човечество. Колкото и благополучно да е текущото ни битие, колкото и щастлив да е актуалният ни живот, миналото ни тегли и мами, маха ни с бяла везана кърпичка от вълшебния остров на детството. В нашите възрастни очи това детство изглежда романтично, непорочно и свято. Едно детство, чиято невъзвратимост му придава особен чар, краси го с един ореол, който, както ще видим след малко, е по-скоро въобразен, отколкото действителен.
Не само всяка психоанализа - и всяка психотерапия започва с разнищване на детството. Когато в рамките още на първия психотерапевтичен сеанс пациентът заразказва, както обикновено става, колко безгрижно и ведро са преминали детските му години, всеки сериозен психиатър наостря уши. И от собствен лекарски опит, и от класиците на психоанализата той знае, че такова нещо няма. Не, пациентът не лъже - той искрено вярва, че споменът му е не подвеждащ, а добросъвестен, че детските му години действително са обетован остров на блаженството. Защо и как се стига до това радикално разминаване между спомена и реалността - защо представите ни остават така безнадеждно далеч от истината?
Никой не тръгва към кабинета на психиатъра с бодра стъпка и леко сърце. Решението да потърси психотерапевтична помощ е решение тежко, то изисква много смелост и сили, пътят към него минава през мъчителни въпроси и тровещи съмнения. Малцина са онези, които развиват волята да доведат този път докрай и това са, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, психически най-здравите и силни личности, онези, които са намерили самочувствието да признаят пред себе си, че в привидно изрядния им живот има нещо гнило. Потърсилият психотерапевтична помощ вече е направил една решителна крачка: осъзнал е и е признал (преди да го признае пред терапевта) пред себе си, че го мъчат тежки проблеми, проблеми, срещу които той е беззащитен и сам. А щом настоящето е така потискащо, предстоящото плаши. детството се превръща в единствено убежище от тази тревожност и потърпевшият интуитивно търси подслон в него (а потърпевш е на практика всеки от нас - Скот Пек счита, че на десет хиляди граждани се пада само един-единствен уравновесен и психически напълно здрав). Без това убежище той неминуемо би се превърнал в духовен бездомник. Така детството (и особено ранното детство), в което се коренят почти всичките ни неблагополучия и тревоги като възрастни, неусетно влиза в ролята на наш закрилник. Една закрила, която е не само нетрайна и несигурна, а направо измамна.
Както е измамна и идиличността на детските години. Многото илюзии относно детството са не само безполезни, а и опасни - те са сериозно препятствие пред всяка психотерапия, която по правило започва с демитологизиране на детството. Споменът, нереалната представа, която сме градили и укрепвали години, десетилетия наред, упорито се съпротивлява на този процес - човек е така устроен, че брани илюзиите си по-ожесточено и от истините.
Трудно, обидно, болезнено е да признаем, че като деца не сме били достатъчно или подобаващо обичани от собствените си родители, че след като първоизточник на всичките ни терзания на зряла възраст е отсъствието или недостигът на любов като деца, значи тази любов не е присъствала убедително и в собственото ни детство, значи близките ни не са съумели така да ни подготвят психически, така да ни заредят с любов, че да бъдем достатъчно силни и устойчиви за проблемите и изпитанията, пред които биографията ни несъмнено ще ни изправи. Подготовката за тези проблеми и изпитания се постига не чрез сурови спартански уроци, не чрез наказания и лишения, не дори чрез книжни образци и примери, а преди всичко чрез любовта, която може да обезпечи и обезпечава (за съжаление далеч не винаги) само домашното огнище. Тъкмо тази любов, която по навик считаме за най-естественото нещо на света, която във всички случаи ни се полага и за която си мислим, че я получаваме едва ли не априори, често-често отсъства от детската ни съдба. В бъдещия ни път това отсъствие обикновено има драматични, за да не кажа трагични, последици. То не може да бъде компенсирано и обезщетено от съкровените ни интимни изживявания във възрастта на любовта, защото неполучилите родителска любов като деца не са в състояние да възприемат, да изживеят пълноценно и една любовна връзка. Съдействие в тези многобройни случаи може да окаже само дълбинна психотерапия, която далеч не винаги е достъпна - дори в най-проспериращите европейски държави. Положението в България пък е жива скръб. По идеологически, по доктринерски съображения години, десетилетия наред имената на Фройд и Юнг бяха административно забранени. За психоанализа партийността в науката и изкуството не искаше и да чуе - редом с кибернетиката и генетиката тя бе официално провъзгласена за “буржоазна лъженаука”. Този железен догматизъм под суровата сянка на партията-ръководителка днес си отмъщава закономерно. Модерна психиатрия (както между впрочем и модерно гражданско общество) не може да бъде изградена за броени години демокрация, опитни психотерапевти не се произвеждат на конвейер за 4 - 5 години в рамките на един университетски курс. А, пришпорени от ежедневния стрес, технократичните ни времена претоварват и амортизират ден и нощ психиката ни. Подготовката на компетентни терапевти е скъпа, скъпа е респективно и терапията. За гладуваща и студуваща България това обстоятелство нагнетява допълнително обстановката, то превръща психотерапията в кастова привилегия за малцината новобогаташи. А до съзнанието, че едно оптимално, едно стоплено от родителска любов детство може да облекчи проблема и да ни спести ненужни, деструктивни (за разлика от нужните, от конструктивните, от изграждащите ни) страдания, ние изобщо не сме стигнали - нито в индивидуалното, нито в социалното си битие.
Отново се връщам към популярната представа за детството като период на безгрижно щастие, защото считам, че от нея тръгват най-суровите изпитания в зряла възраст. Детство значи израстване - физическо и психическо. Докато за физическото ни израстване се грижи природата така, че то става без наше съзнателно участие, психическото ни израстване е процес труден и сложен. Този процес има един предан спътник - болката. Да растеш психически значи непрекъснато да пътуваш през времето и пространството във всичките му духовни измерения. На практика това ще рече непрекъснато да изоставяш стари поведенчески структури и модели и да усвояваш нови. Раздялата със старите стереотипи причинява болка - болка причинява и усвояването на новите форми. Тази болка не предоставя алтернатива - да си я спести човек, значи да си спести собственото развитие. На практика с много от нас се случва тъкмо това: на цената на спестената болка те просто прекратяват преждевременно духовната си еволюция, отказват да пораснат, засядат в някоя недозряла възраст като в окоп и не помръдват ни крачка напред - цял един живот. После онези от тях, които придобиват някаква обществена известност, се надпреварват да разказват по интервюта колко са горди, че и до днес са си останали деца. Казано по-откровено, подобно изявление ще рече, че са спрели да се развиват, че са преустановили нейде в началото или по средата на земния си път собствената си духовна еволюция. В изследванията си Пиер Дако установи, че средната психологическа възраст на нашите съвременници е 12 години. Цел и смисъл на живота е не да си останеш дете, а да се развиваш, да растеш непрекъснато, непрекъснато да разширяваш духовните си хоризонти. Което ще рече, че във всеки момент от живота си човек трябва да бъде адекватен на възрастта си. Да си на зряла възраст с психиката на дете е точно толкова неестествено (за да не кажа противоестествено), колкото и да си на детски години с психиката на възрастен. Така че копнежът на неизброими писатели, философи и особено поети за вечно детство е деструктивен и несъвместим със собственото ни съзряване. Добре би било, разбира се, всеки от нас да съхрани, да вземе със себе си най-хубавото от всяка възраст, но само за да го обогати и доразвие попътно с богатството и мъдростта на собствения си екзистенциален опит.
В противен случай детството ще го обременява, ще го задържа и дърпа назад, ще спъва пътя му на усъвършенстване, на себесъздаване. Този процес Морган Скот Пек окачествява като непрекъснато, неуморно, доживотно сверяване и пресверяване на личната пътна карта - така че във всеки момент на биографията ни тази карта да отговаря както на промените във външния свят, така и на промените в нас самите. Това приспособяване, това ежедневно адаптиране между личност и среда е процес динамичен и интензивен, който изисква много конкретна, оперативна работа, много усилие. А усилие предполага сила. Собственото име на тази сила е живот, а неин първоизточник - родителската любов. Една любов, която няма да ни спести болката на израстването, но ще ни помогне да я понесем по-невредими. За модерната психиатрия няма съмнение, че зад почти всяка психиатрична диагноза се крие едно необичано дете. Една любов, която на всяко дете се полага по правило. И която то получава понякога по изключение.

Елисавета Василева, психолог

1 коментар:

  1. Съгласна съм с всяка една дума на г-жа Василева. Бих добавила нещо от себе си, защото съм в етап на автопсихоанализа. Стигнах до един труден извод за признаване - успехите дължа на бащината си любов, а провалите (колкото и да не искам да призная, дори доскоро не исках да асимилирам)- на майка си. Не напразно хората казват: "Каквато майката, такава и дъщерята". Виждала съм нейните грешки, но ето че и аз ги повтарям. Тези т.н. добродетели, в които ме е възпитала, днес ме правят неадаптивна. Не намирам покой със себе си. Дотолкова съм отвратена от сегашния коварен и враждебен свят, че предпочитам да се скрия от него, да нямам нищо общо с това, което противоречи на моята съвест и морал. Обичаните като деца, са щастливи възрастни! Моята майка ме е обичала според изискванията на партията през 70-те. Учила ме е на търпение, смирение, толерантност, съпричастност, емпатия, и най-голямата й грешка - първо да мисля за другите и после за себе си. С тези качества изглеждаш бавноразвиващ се в днешно време. Добър до глупост. Нездравословни, травмиращи, самоунищожаващи качества, които навремето се прокарваха като ценности. Какво стана от нас, възпитаваните в тоталитарни ценности, а адаптиращи се към социум с противоположни приоритети?

    ОтговорИзтриване