Ние, депресираните оптимисти, така се раждаме. С депресия. Съвсем скоро животът ни дава достатъчно основания за нея.
Обаче жаждата ни за живот е толкова силна, че депресията ни се развива на фона на несломим оптимизъм.
Оптимистите в депресия сме си такива – прекарваме дните си в бездната на отчаянието, но с пленителна усмивка на лице.
Ще ни познаете по това, че винаги скапваме всичко в живота си – от работата до любовните връзки, ама така, без да разберем, без да искаме…
Тъжно ни е, но все пак вярваме, че следващият път нещата ще се наредят по-добре.
Колкото и да сме оптимистично настроени, все пак никой не обича вечно печални или раздразнени хора.
Общо взето, хората ни правят на маймуни, защото сме прекалено вглъбени в тъгата си, измисляйки стратегии как да се измъкнем от нея, че да забележим какво се случва.
А това ни учудва и натъжава още повече.
Все пак учудването и удивлението са в основата на оптимизма. То единствено любопитството ни държи на тоя свят.
И ние имаме мечти като всички. Но нашите са само облаци в кафето ни сутрин.
Понякога и в следобедното. Ако денят е бил спокоен.
Минават ни мисли понякога да се откажем и да накараме всичко това да спре, но те са само за забавление.
За да може да усетим още по-силно очарованието на живота след като сме потънали и сме се измъкнали невредими.
Тя, нашата депресия, не е тежка… Нещо като мъгла е. Живеем си в мъгла.
И всеки ден чакаме само едно – най-сетне Раят и Адът да се удовлетворят и отпред да светне НЯМА пред табелките им за СВОБОДНИ СТАИ.
За всеки случай – Пазете здравословна дистанция!
автор: Катерина Петрова
