Червеният светофар ме спря на кръстовището и отклони мислите ми в друга посока. За това ли мечтаех на 18? Какво постигнах от мечтите си? Ооооо, я стига! От равносметки ми се скапва настроението! “Напоследък май нещо нямаш настроение?” - ме попита отражението ми в страничното огледало. “И енергия нямаш, като че ли...” - добави това за обратно виждане. Парите пак намаляват. Ще трябва да работя и по време на почивката, за да има налични. Уморих се! Не ме интересува! Действай! Колата е за гуми, печката е за смяна. Шшшшшшттттт, тихо! Сега да паркирам! Куче!!! Страх ме е от улични кучета!
Поех си дълбоко въздух. Усетих ли болка в гърдите?
Плешките ми изпукаха. Кога ще намеря време да обмисля всичко? Как да спра да работя, като ми трябват пари за толкова много неща? Ще приема поръчката от вчера. Това ме подсеща да си видя графика и сроковете. Ще ги спазя ли, ако работя от 8,30 ч. до 22,30 ч. всеки ден? Май съм малко мрачна, не поздравявам ентусиазирано хората?! Драматичната актриса в мен пак иска моноспектакъл!
Усамотих се. Седнах. Със стъпалата си потърсих пода. Затворих очи. Поех дълбоко въздух и си представих, че поглеждам мислите си отстрани. Тези, които се движеха бързо, виждах ясно, но тези, които бяха спрели - не. Кои бяха те? Защо не ми се щеше да ги погледна?
Къде съм аз сега в своя живот? От какво имам нужда? Давам ли си време? Чувам ли се? Защо имам нужда от тази скоростна динамика? Защо си причинявам тоя “трафик” и дори “задръстване”?
Защо не чувам тялото си, което казва да забавя темпото, да намаля за кратко работата, да почивам, да се забавлявам. Какво ще загубя, ако спра? Наистина ли няма да оцелея, ако не работя няколко дни? А дали зная в каква посока вървя?
Какво би станало, ако “се пусна по течението“ и се доверя?
Отворих очи и поех въздух. И отново. Исках тялото ми да се отпусне. Усещах напрежение във всяка негова част. Дишах дълбоко. Бавно затворих очи и оставих дишането да си свърши работата. Докато тялото ми се отпускаше, си дадох сметка, че се страхувам от това, което идваше или можеше да дойде в живота ми. Страхувах се от неизвестното. Страхувах се да вдигна глава от работа и да видя идващото. Сега “усилих звука“ на гласа, който заглушавах. Престраших се да го чуя: “Мога ли да приема новото, което влиза в живота ми? То дали ще е хубаво, или ще ме нарани? Ако беше трудност, щяха ли да ми стигнат уменията и силите? Дали ще се сетя какво да направя, ако е нещо страшно? Ще оцелея ли?“. За първи път постъпвах честно със себе си - чувах се. И понеже вече не издържах от умора, (а и май не ми харесваше къде съм), предприех още едно предизвикателство - да се отпусна по течението на реката. Направих го. Някаква сила ме понесе напред. Гледах с широко отворени очи навсякъде. Бях нащрек. Отивах напред!? Носейки се по течението, си давах сметка, че не мога да контролирам идващото, че нямам власт над него. Реката на живота ме носеше напред и аз не знаех какво предстои. Тази мисъл ме стягаше, стягаше, стягаше, плашеше, плашеше, плашеше. Дишах. Поемах дълбоко и шумно глътките въздух. И те вършеха своето - отпускаха ме. Тогава в мен нахлу усещането за нещо голямо, по-голямо от мен. И по-силно. Спокойно, бавно, огромно. Но, не, не беше бавно - беше в моето темпо. Сега разбрах, че точно това темпо можех да понеса. То ми беше естественото. В него можех да се справям. Дори ми беше приятно. А това, което идваше, не беше страшно. Засега. Дишах дълбоко, с отворени очи. Движението продължаваше и скоростта бавно проникваше в мен. Понасях и владеех тази скорост. Виждах всичко наоколо. Наистина го виждах - не прелиташе покрай мен като кола на магистрала. За мое учудване приемах идващото в живота ми. То не ме плашеше. Засега. Дишах и поемах новата глътка въздух, новата секунда живот.
Непознато досега усещане се настаняваше в мен
Какво беше това, което влизаше в мен? Силно, дълбоко, здраво, приличаше на пространство, въздух, свобода, лекота, мъдрост, равновесие. Любов ли е това? Нежност ли е това?... Благодарност ли е това усещане? Прозрението ме връхлетя изведнъж - ясно и категорично. Това беше животът! Това беше моят живот! Усетих мощта му. Изведнъж осъзнах, че животът ми беше нещо голямо и повече от любовта, от успеха, от избора на професия, от хобито. Животът ми беше по-голям от желанията ми, от драмите, от недоволството, от страховете, от преживяната болка, от вярванията и изборите, с които се ограничавах. Животът ми беше по-голям от умората ми, от несгодите и трудностите. Беше по-голям! Мощен. Силен. Ведър. Лек. Дълъг. И целта му не беше да ми готви капани! Той беше с мен, за мен и на моя страна. Мен ме имаше, защото него го имаше! Моят живот ме подкрепяше и ме подканяше да му се отдам. Да му се доверя. Да го приема. Да го пусна в себе си. “Трафика“ на мислите им отпреди малко ми се сториха като мрънкане на недоспало и гладно дете.
Аз се правех на по-голяма от живота си?! Смешно ми стана... Въобразявала съм си, че от мен зависи да пусна живота в себе си. Коя бях аз, че се стягах и му пречех да тече свободно през мен? През всичките си години досега съм му противостояла с мислите и с вярванията си за него и за себе си. Страхувала съм се от него. А той ме е чакал да му се доверя и да потече в мен. Да ме улесни. Да ми даде. Да ме заведе там, където ми е добре. Да ми даде това, от което се нуждая. Да ми подари покой и сигурност. Била съм толкова уплашена! А сега притихнах.
Подаръците са осъзнавания едно след друго
Разбрах, че не съм поставяла различните аспекти от живота си на местата им. Първото място бях отредила за страхове и липси. Ето защо препусках - за да преодолея страховете и да запълня празнотите. Сама. Второто място бях отредила за партньора си. От него очаквах опора и стабилност. Вкопчвах се в него и изисквах сигурност. А се чудех защо иска да избяга, бяга и изобщо го няма. Сега, когато открих живота си, а заедно с него и личната си сила, намерих опората и центъра, от които винаги съм се нуждаела. Прозрях, че не е работа на партньора да ми осигури сигурност. С мъжа до себе си можех да споделя живота си, но не да му го поверя.
И понеже подаръците не идват сами, животът ми подари още едно осъзнаване и свързване. Подсъзнанието ми предложи следната картина. “Видях“ жизнената си сила. Бях я сложила пред себе си, за да виждам размера й, да преценя ще ми стигне ли за това, което исках да постигна. Но така, както я бях сложила пред себе си, тя стоеше като препятствие пред мен и аз я тиках напред. И ми беше трудно, разбира се. Бях сменила и нейното място - то беше зад гърба ми. Преместих я. Почувствах здрава опора зад себе си, енергия и хъс. Но страхът отново нададе глас: “Не виждам размера й! Колко остана? Колко изчерпа?“. Когато си позволих да чуя този глас, разбрах, че имам вярването, че жизнената сила е ограничена, лимитирана и ще свърши. Затова предпочитах да е пред мен - за да я разпределям като парични постъпления. Попитах се: “Ако тя можеше да говори, какво ли би ми казала?“. И понеже всички отговори са вътре в нас, ето нейният: “Довери се. Имам за теб неограничени количества, ползвай ме за всичките си дела по всяко време. Имам да ти дам толкова още!”. След всичките тези преживявания бях усетила мярата - колко да работя и колко да почивам.
Борянка БОРИСОВА, психолог
