Може би ,не умея да обичам вече, или се уморих !

 Може би ,не умея да обичам вече,  или се уморих !

Исках човек, когото да обичам така, както  умея.

Исках този мъж да знае колко го обичам с една пълнота, наречена Любов!

Толкова топло и толкова наше... тихо...  !

Исках един определен мъж да ме обича. Исках да вярвам в него и той да вярва в мен!

И да не се страхува от моето обичане..

Исках, но май се разминахме.. или  така си мисля ,не мога да преценя в момента ,но  в момента зациклям  и  го приемам лично.

   Натрупа се през времето ,сякаш  нагнетена енергия . 

С годините усещането за признание и специално внимание изчезна . 

Сега се старая  да работя върху своята увереност,  опитвам се да ценя всеки свой малък успех!

 Ключов момент според мен  е любовта към себе си.

Помислих – не се ли пренебрегвам и самата аз? Отделям ли  време за себе си, как се отнасям със себе си? Подценявам ли се, самосъжалявам ли се, изпитвам ли нужда от някой друг, за да бъда щастливи?. Имам ли свой личен пълноценен живот?
  ИИИИИИИИИИИииииииииииииии   не е лесно, но такъв е живота......

Усмивката

Откога ли не съм се усмихвалаааа?!?!?!

Усмивка никъде не се продава,
но има я в неограничен запас.
Тя само като дар се дава
и безкрайно ценна е за нас!

От усмивка всеки има нужда
и най-мрачният човек дори.
Жадуваме, с усмивка чужда
някой друг да ни дари.

В сърцата ни кладе огньове
и всеки лед ще бъде разтопен.
Усмивката гради мостове,
там дето пътят ни е разрушен.

Без нея душата страда, боледува.
Усмивката, лекарство е за нас!
Усмивка никъде не се купува.
Тя светъл лъч е в тъмен час!

И когато имаш тъжни дни,
нещо за гърлото те „стиска”.
В огледалото се погледни
и сам си подари усмивка!

За автора:


Валентин Начев